Водещи новини, статистики, прогнози, коментари, тук-там анализи. Говорещи глави, остри езици. Приказливец до приказливец. Форуми, скайпаджии, интернет маниаци, лидери на обществено мнение. Естремисти с „мироопазващи” мисии. Пророци из медийни атракциони...
Какво ли не може да се намери в днешната информационна джунгла. С особена настървеност следим черните хроники, топовните словесни изстрели от медийни трибуни и трибунали. Тонове текстове се изливат и преминават през милиони съзнания. Задават се нови поколения емигранти, но не напускащи една държава чисто териториално, за да се пренесат и да се позиционират и реализират в друга, а на виртуално ниво. Нещо като мрежови мигранти.
Няма граници. Няма митници. Ражда се нова класа граждани на земното кълбо – на аполитичните, неуловимите, извънредните.
Светкавичните връзки по мрежата нокаутират цели системи, администрации, институции. Всяка ценност, която сме свикнали да размахваме по повод и без повод, е поставена под въпрос. Така много скоро ще се появи необходимостта не от допълнителни наркокомуни, които да лекуват зависими от наркотиците маргинали, които да дискриминираме с лека ръка, а от... инфокомуни.
Няма как. Човешки същества сме, консумираме добре опаковани инфопродукти. За стотни ги разопаковаме и поглъщаме с неподозирана страст. Податливи сме на всякакви инфо-дразнители.
Дълбоко в себе си пазим детето, а знаем, че ако на едно дете му подадеш нова играчка, то веднага ще я пипне, ще упражни правото си на игра с нея. Може да му омръзне след минута-две, но ще провери какво представлява играчката, за какво служи. Разглобява ли се, не се ли разглобява...
Сходно е положението и с подаването на поредната новина, която трябва се промушва в делниците ни. Принуждава ни да я обсъдим, да я откоментираме, да се превърне в обект на обсъждане. Няма отърване от нея. Трябва да излезем с извод от ситуацията, защото по това личи дали сме актуални, дали сме пълноценни и модерни.
Но крачката до вманиачаване и самозабрава, до информационно пренасищане, когато следим какво става зад оградата на съседа, зад събитията от деня, зад нечия биография на звезда, е близо. Правим я неволно. Някак докато подреждаме графика си за денонощието. Докато преподреждаме приоритетите на живота си. Докато си мислим, че това нас не ни касае, че е нещо извън потребностите ни, то самото се превръща във вид потребност. Ставаме инфозависими.
Информацията е наркотик като всеки друг. Да си информиран, да си във фейсбука, в скайпа, в мрежата, да следиш сайтове и блогове ежечасно - това се оказва по-важно от социален пост. От това да си мислиш, че заемаш и изпълняваш някаква длъжност, че градиш някаква кариера дори.
Ставаме все по-инфозависими от спешната консумация на топ събитията от локален или глобален характер, от клюката, от слуха. Но и ставаме все по-доносничещи същества. Не мислите ли? Е, тогава защо упрекваме така безмилостно и реваншистки сътрудниците на Държавна сигурност? Задавам този малко циничен на пръв поглед, но спонтанен въпрос.
Какво че някой клепал някого, а днес се прави на чиста капка роса... Не разбирате ли, че ние винаги сме били доносници по природа, дами и господа! Винаги. Въпросът е, че някои неща остават черно на бяло, а други се изпаряват. Убити с думи са десетки и стотици, но нима всекидневно ние самите не убиваме и не биваме убити по сходен начин?
Истината е, че няма ден без да не сме си позволили да отправим критика по адрес на колега, на шеф, на близък човек, да наклепаме другарчето. Не е ли така? От уста на уста винаги можеш да промениш нечия съдба. Или само аз се осмелявам да си призная, че не едва удържам на изкушението поне през ден да си го изкараме на някого, за нещо си там... А?
Кофтито е, че толкова сме се разбързали с думите си, по такива информационни магистрали сме се понесли, че и най-малкото камъче, хвърлено на пътя (казана дума – хвърлен камък!) може да обърне каруцата (или бентлито – изберете си сами!) на някого.
Доносниченето ни е вродено – това исках да умозаключа.
Я да строят по-бързо инфокомуните и да влизаме по-бързо, че лошо ни се пише!
Какво ли не може да се намери в днешната информационна джунгла. С особена настървеност следим черните хроники, топовните словесни изстрели от медийни трибуни и трибунали. Тонове текстове се изливат и преминават през милиони съзнания. Задават се нови поколения емигранти, но не напускащи една държава чисто териториално, за да се пренесат и да се позиционират и реализират в друга, а на виртуално ниво. Нещо като мрежови мигранти.
Няма граници. Няма митници. Ражда се нова класа граждани на земното кълбо – на аполитичните, неуловимите, извънредните.
Светкавичните връзки по мрежата нокаутират цели системи, администрации, институции. Всяка ценност, която сме свикнали да размахваме по повод и без повод, е поставена под въпрос. Така много скоро ще се появи необходимостта не от допълнителни наркокомуни, които да лекуват зависими от наркотиците маргинали, които да дискриминираме с лека ръка, а от... инфокомуни.
Няма как. Човешки същества сме, консумираме добре опаковани инфопродукти. За стотни ги разопаковаме и поглъщаме с неподозирана страст. Податливи сме на всякакви инфо-дразнители.
Дълбоко в себе си пазим детето, а знаем, че ако на едно дете му подадеш нова играчка, то веднага ще я пипне, ще упражни правото си на игра с нея. Може да му омръзне след минута-две, но ще провери какво представлява играчката, за какво служи. Разглобява ли се, не се ли разглобява...
Сходно е положението и с подаването на поредната новина, която трябва се промушва в делниците ни. Принуждава ни да я обсъдим, да я откоментираме, да се превърне в обект на обсъждане. Няма отърване от нея. Трябва да излезем с извод от ситуацията, защото по това личи дали сме актуални, дали сме пълноценни и модерни.
Но крачката до вманиачаване и самозабрава, до информационно пренасищане, когато следим какво става зад оградата на съседа, зад събитията от деня, зад нечия биография на звезда, е близо. Правим я неволно. Някак докато подреждаме графика си за денонощието. Докато преподреждаме приоритетите на живота си. Докато си мислим, че това нас не ни касае, че е нещо извън потребностите ни, то самото се превръща във вид потребност. Ставаме инфозависими.
Информацията е наркотик като всеки друг. Да си информиран, да си във фейсбука, в скайпа, в мрежата, да следиш сайтове и блогове ежечасно - това се оказва по-важно от социален пост. От това да си мислиш, че заемаш и изпълняваш някаква длъжност, че градиш някаква кариера дори.
Ставаме все по-инфозависими от спешната консумация на топ събитията от локален или глобален характер, от клюката, от слуха. Но и ставаме все по-доносничещи същества. Не мислите ли? Е, тогава защо упрекваме така безмилостно и реваншистки сътрудниците на Държавна сигурност? Задавам този малко циничен на пръв поглед, но спонтанен въпрос.
Какво че някой клепал някого, а днес се прави на чиста капка роса... Не разбирате ли, че ние винаги сме били доносници по природа, дами и господа! Винаги. Въпросът е, че някои неща остават черно на бяло, а други се изпаряват. Убити с думи са десетки и стотици, но нима всекидневно ние самите не убиваме и не биваме убити по сходен начин?
Истината е, че няма ден без да не сме си позволили да отправим критика по адрес на колега, на шеф, на близък човек, да наклепаме другарчето. Не е ли така? От уста на уста винаги можеш да промениш нечия съдба. Или само аз се осмелявам да си призная, че не едва удържам на изкушението поне през ден да си го изкараме на някого, за нещо си там... А?
Кофтито е, че толкова сме се разбързали с думите си, по такива информационни магистрали сме се понесли, че и най-малкото камъче, хвърлено на пътя (казана дума – хвърлен камък!) може да обърне каруцата (или бентлито – изберете си сами!) на някого.
Доносниченето ни е вродено – това исках да умозаключа.
Я да строят по-бързо инфокомуните и да влизаме по-бързо, че лошо ни се пише!
...
