петък, 24 юли 2009 г.

ИНТЕРВЮ С ЕДМОНД ДЕМИРДЖИЯН


 

 












СРАМОТА Е ДА НЯМАМЕ МУЗЕЙ ЗА СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО



- Г-н Демирджиян, казвате, че се плашите от случайността при рисуването. Но наистина ли е толкова плашеща тя в абстрактния експресионизъм, към който ви причисляват?

- Човек трябва да е професионалист. Да познава занаята си. Не че става въпрос за някаква голяма тайна. Но е от значение за начините, по които се изразяваш и искаш да кажеш нещо. Представете си, че искам да съм поет, че имам гениална идея, а не мога да вържа едно изречение. Какъв поет ще стана, когато нямам и не владея изразното средство? Изучавал съм академичните принципи на изразяване на живописеца - изграждане на форма, петно, линия, точка, фактура, обем, перспектива, двуизмерност, баланс на топли и студени цветове… Ето това трябва човек да владее до съвършенство. За да не "заеква", когато се опитва да се изразява чрез изкуство! Тук не говорим за стил. Това е също като при шофирането. Можеш ли да караш кола? Да! Сядаш, палиш… Дай мигач... Включи на първа. Дай втора…

- Как се чувствате, когато сте пред все още бялото платно - като пред бездна или като пред поле, от което ще се родят завладяващи цветове?

- На художника му е нужна известна доза студенина. Защото ако започна да хиперболизирам момента на започването, да обожествявам и мистифицирам, ако се респектирам прекалено много, няма никога да посегна към платното. Скачаш във водата, после мислиш как ще се оправиш. Това е. По същия начин е и в джаза. Намираш малка фразичка, мотивче, и го изсвирваш. Но ако тръгнеш с "ле-ле, как ще го измисля", свърши. Първо го измисляш, после вече мислиш накъде да отидеш. Гледал съм често в романтични, в сантиментални филми как оня седи, братче, и мисли, мисли. Гледа онова платно срещу него… Какво има да го гледаш, бе? Почваш, влизаш на бойното поле и каквото сабя покаже! Защото то какво - мислиш, мислиш, и не можеш да го нарисуваш, както трябва, от хилядите варианти… А дори и една грешка при рисуването може да ти подскаже как да се измъкнеш от ситуацията. С две думи - сам си създаваш проблем, сам си го решаваш. Това е идеята!

- Лесно ли осъзнахте, че ви бива, че наистина ще се отдадете на живописта?

- Още в Художествената гимназия моят учител Петър Доев влезе веднъж в стаята и като видя какво рисувам, ме попита: "Ти с лимонада ли рисуваш?" Всички започнаха да се смеят. Човекът си беше прав. В нашите среди да рисуваш с лимонада значи, че го правиш ужасно сладникаво, кичозно. Естествено, че рисувах така. Не знаех нищо. Това, дето го разправят разни хора, че на някой му дошло отвътре и станал страшен художник… Няма такова. Трябва да имаш природен талант, но без познание, без практика и упоритост, не става. Както е в музиката - с репетиции.

- А кога изпитахте свободата от това, че сте вече изграден художник?

- Когато овладях езика на рисуването. Друг е въпросът дали хората ще харесат изреченията. Може да не им допадне първото изречение и да се прехвърлят на друг разказ…

- Поставяте обектите в картините в ситуация, за да "чете" зрителят някаква история. Било то с ябълка, круша, лимон. Как обаче се измъквате от "бъбривостта" на платното? От претрупването, от потулването на смисъла?

- Следвам правилото: "По-хубавото е враг на хубавото." Ако искаш да го направиш прекалено добре, прехвърляш пиковата точка и тръгваш надолу. Получава се забатачване. Трябва да знаеш кога да спреш. Но усещам накъде отиват нещата като хрътките… Гледал съм на много уроци за барабани, гледал съм десетки записи на видеокасети, там казват така - всяка нота в джаза, за да бъде изсвирена, трябва да има причина. Вижте само колко е просто, но и важно! Не можеш да изсвириш просто така някаква нота, защото ти е хрумнала, самоцелно.

- Случва ли ви се да изхвърлите картина, защото не ви се е получила така, както сте си я представяли?

- Ако видя, че вървят суперзле нещата, оставям платното известно време. Правя втори опит да го поправя. Но и ако тогава не се получи, слагам го на магаренце и го правя с шпакла като фон в един цвят. Другият вариант е, когато успявам да спася картината в смислена посока. Но ако започна да рисувам натюрморт, не го завършвам като пейзаж, не правя такива простотии. Не може всичките ти картини да са върхът. Приемаш го. Както приемаш възрастта си. Пикасо да не би всичките му произведения да са №1?

- Като какъв човек се самоопределяте?

- Аз съм реалист. Един ден ми се рисува, друг ден не ми се рисува. Трети ден някой ме е ядосал, четвърти ден съм леко болен примерно. Но умея да се изолирам от външния свят. Да не ми повлияят задръствания или ако ми е скъсала нервите някоя жена…

- Известно е, че сутрин вместо с кафе започвате деня си със свирене на барабани. Защо?

- Чувствам се щастлив, че свиря на ударни, защото те за мен са и физически инструменти. Когато свиря, има няколко аспекта, свързани с барабаните. Поддържам си физиката. То е като някакъв билдинг, аеробика, гимнастика. С четирите крайника едновременно изпълняваш различни движения. Освен това барабаните служат и за медитация. Установено е, че имат абсолютно освобождаваща и лечебна функция. Разтоварват психиката, напрежението.

- За каква медитация говорите?

- Разпространени са в много държави по света т.нар. дръм-съркъли (бел.ред. - дръм терапията като групов сеанс нашумява в края на 80-те и началото на 90-те години в Америка, Азия и Европа). Има си дръм инструктор, който вкарва в помещение хора от различни професии - лекари, архитекти, шофьори, писатели. Те не могат да свирят на барабани, но се започва с прости упражнения, които увличат. На принципа на повторението - учителят в средата задава ритъм, а участниците около него го следват. Хората са подредени в кръг, затова и така се казва - дръм-съркъл. Присъствал съм на такива сбирки. Нямате представа колко щастливи си тръгват хората след това! Как освобождават негативната енергия от груповия сеанс. Стават ведри, весели, позитивно настроени! Впечатляващо е, заразително!

- У нас е по-популярен тъпанът, не толкова барабаните. Можем ли да си представим такава терапия с тъпани?

- Тъпанът го има във всички страни около нас - Сърбия, Турция, Албания… Не можем да кажем така егоистично, че е единствено наш. Всяка националност има различна музика, затова е и различна функцията на тъпана. Но без него музиката не става. Комплектът барабани всъщност е измислен в началото на миналия век от американците, но малко хора знаят, че тъпанът в американския вариант например е крачният барабан. Звукът на соло барабанчето в комплекта може да се изимитира от тъпана също. Вижте Стунджи, който е най-големият такъв музикант у нас, виртуоз на ударните инструменти!

- През 90-те печелите зелена карта за Щатите. Но останахте в България. Толкова бързо ли се наситихте на онзи така мечтан за мнозина свят?

- Имах зелена карта, но съм я върнал. Предпочитам да ходя там като турист. Но ако ме питате за техните ресторанти и галерии, не съм им се наситил! Само в Манхатън са толкова много. Ако отидеш като емигрант, може да се наситиш на това да миеш чинии. Или да се наситиш да разнасяш пици…

- А какво ви е отношението към политиката?

- Не, не, ще заобиколя тази тема… Приветствам всичко, което води до хубав живот на българина, до хубав живот на децата. Адекватното заплащане! Осъзнаването, че няма срамни професии… Имаме много да гоним другите държави. Не може като отидеш в ресторанта, сервитьорите да те мразят, че те обслужват! Това е характерно за България. Докато в друга страна, когато отидеш да си платиш при касиерка това, което си закупил, тя ти се усмихва не просто защото го мислим за изкуствено, а защото е щастлива, че е касиерка. Тя не се срамува и не вика като тука: "Айде малко по-бързо, че вижте колко хора чакат!" Какво излиза? Че у нас касиерката не си обича професията. И какво? Кофти картина.

- А какво ще кажете за скандала около проекта за Музей за съвременно изкуство?

- И с това не съм добре запознат. Знам, че е имало някаква пресконференция. Но нямам представа за подробностите. Аз самият съм класически модерен художник, не и съвременен - има огромна разлика. Но със сигурност мога да кажа, че България е една от малкото държави в света, в които няма Музей за съвременно изкуство. И е грехота! Толкова страни вече си издигнаха по няколко съвременни музеи, а ние нямаме нито един.


в-к Монитор, 17 юли 2009 г.



...