*
Отмествам поглед. Около мен жужат напористи репортери, посърнали редактори, портиерите спят с отворени очи.
Тук е като хале, в което новините се пренасят от едно място на друго, опаковат се, разопаковат се.
Предрешава се каква да е картината на отминалия ден. Сериозната информация е в компанията на леките сензации, на копи-пейст потоците мрежови текстове на кило, черните хроники са изведени до няколко по-изчанчени заглавия. Хора, които довчера са имали съдби, емоции, кожата им е настръхвала, днес са просто Г.Г., Т.Т., полуанонимни, невъзвращенци от бъдещето, бивши души.
Журналистиката не може да бъде поезия, колкото и да се опитва да се прави, че прави, че твори реалност.
Журналистиката се превръща в индустрия на псевдосъбитийността, на екрана или на страниците на печата дори и красотата е банална, банализирана, сведена до шумен образ, до изкрещяно безмълвие, до... визуална имитация на същество, на съдържимо, на смисъл.
Думите се монтират до крайното им обездумяване (обез-дом-яване също).
Влизаш в телевизионния мол, поръчваш си с отстъпка продукт, купуваш, консумираш, утре пак, вдругиден сменяш марката... Епигон на епигоните, консуматор на консуматорите!
Чета в момента една прекрасна книга на Дон ДеЛило - "Бял шум". Там нещата са казани доста добре. Писана е през 1984 г. (поне доколкото си спомням), но е ужасяващо актуална и днес.
Препоръчвам я с две ръце!
Книга, която те разоръжава още преди да си се опитал да си сложиш ризницата - философска, многопластова, тръпчива.
Книга, която ще отлежи дълго в теб.
снимки: Интернет
