ЕЛИН РАХНЕВ: ИСКАМ ХОРАТА ДА СА ЩАСТЛИВИ
Ако ни поставят тапи в ушите, ще се върнем към амебите, споделя един от най-успешните съвременни драматурзи у нас. Много вярвам, че 60-те години ще се върнат по някакъв начин. Това тотално преяждане и повръщане продължава.
Елин Рахнев е роден на 3 юли 1968 г. в София. Завършил е специална педагогика в СУ "Св. Климент Охридски". По-късно записва режисура в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян. Бил е журналист във вестниците "Денят" и "Континент". Издател и главен редактор на литературното списание "Витамин Б". Основател и сценарист на предаванията "Кръгове" по БНТ и "Невалидно" по bTV. Автор в "Суматоха" и "Панорама". Водил е редовни рубрики във вестник "7 дни спорт" и списание "Тема". Автор на стихосбирките "Съществувам", "Развяване на минзухара" и "Октомври", както и на пиесите "Боб", "Флобер", "Високата есен на твоето тяло", "Кукувицата", "Фенове" и "Маршрутка". Пиесите и стиховете му са преведени на над 20 езика. От 2000 до 2003 г. е драматург на Народния театър, където създава "Театър на последния етаж". От миналата година работи в Сатиричния театър. Скоро предстои излизането на най-новата му стихосбирка.
Петър Петров
- Ако трябва да се застъпя за едно ваше скорошно изказване, то Вие сте на мнение, че днес живеем в "отместени, разместени светове". Мол-културата и честата поява на моловете като музеи на нашето съвремие и нашата покупателна мания, диктуват нови правила на живеене, атакуват безцеремонно сетивата ни. Какво бихте отчели като проблем или напредничавост?
- Единственото, което ме притеснява е, че казвайки това мога да изляза популист и позицията ми да изглежда ужасно демоде. Всъщност аз не се притеснявам да изглеждам демоде. Разбира се, нямам никаква претенция да затворя някой мол или да атакувам шопинг-културата, това са лични мои дисекции, в които вярвам. Затова казвам, че 60-те ще се върнат под една или друга форма.
- Какво още трябва да оттече в обществото, за да не се изживяваме като постмодерни диваци в социална джунгла?
- Винаги съм поддържал теорията, че постмодернизмът уби най-естествените неща. Постмодерното се роди в България, доста след като се появи по света. Заради постмодерното в момента все още няма нормални истории, които да си разказваме. Шопингът по същия начин навлиза в България, което означава, че отдавна светът е изконсумиран. Молът винаги ти създава чувството, че пестиш някакъв декар повече. Сега това се появява в самото ни живеене, в консумацията ни на света. Аз съм правил лични свои проучвания, но те са много субективни, разбира се, 90% от хората се чувстват истински щастливи в моловете. Което пък подсказва, че щом има такъв процент щастливи хора, може би при мен има нещо сбъркано. Искам хората да са щастливи, но да не се смачкват ценностите им.
- Пиесата Ви "Маршрутка" в момента жъне успех на сцената на Сатиричния театър. Беше посрещната обаче противоречиво от т.нар. професионална театрална критика. В културен вестник публикуваха гневна статия срещу Вашата постановка, Вълнуват ли Ви отзивите на критиката?
- Относно критиците, от много години темата не ме занимава. Има няколко професионални критици, които одобряват това, което правя. Но това няма никакво значение за мен. Пиесата ми се занимава с българската психика. Съвсем умишлено съм търсил това. Наясно съм, че "Маршрутка" не е от пиесите, които създават нови естетически категории, а това е мой личен опит да направя един реалити текст, който да се вглежда в обществото. В нея има закодирани послания, които надявам се публиката да улавя. Това е едно тотално риалити, което се оказа доста успешно. Това е моя ирония към времето, в което живеем. Асоциацията с "Рейс" на Станислав Стратиев е само едно намигване, нищо повече. Когато репетирахме пиесата, изгледахме с актьорите доста филми, в които действието се развива в маршрутки или рейсове, така че тази тема беше съзнателно избрана. Чрез маршрутката България може да се види от А до Я.
- Това агресивно каране по пътищата, тези криввания от пътя, до които стигат шофьорите на маршрутки, какво Ви говорят, как си ги обяснявате?
- Обяснявам си ги с това, че българинът все още има няколко лични метафори, през които се налага да мине, за да бъде един щастлив, спокоен, уравновесен човек. Може би България ще стане много красива и комфортна за живеене страна, когато влезеш в маршрутка и вътре ти замирише на "Армани". Или когато вътре е почистено, шофьорът е добре облечен…
- Защо не облечен и в униформа?
- Да, човек, който ти пуска приятна музика, подава ти вестник. В крайна сметка в днешно време голяма част от живота ни минава в градския транспорт.
- Вие заемате поста на драматург в Сатиричния театър. Как се възприема един поет и ъндърграунд персона в тази културна институция?
- Когато преди време напуснах Народния театър, си казах, че повече никога няма да работя в театър. Губих си времето близо две години. Тук съм дошъл единствено заради Роза Радичкова и Павел Васев. Мисля, че когато човек е в добра компания, отношението към поста не е традиционното. За мен Сатиричния театър е особен театър. Според разбирането ми той трябва да бъде актуален на времето, но и да следва най-добрите си традиции. Иначе постовете като чиновническа длъжност не са в моята ценностна система.
- Вие сте популярен и с това, че пишете често статии за футбола. Какво преживяване е футболният мач, потапянето в колективното чувство? При положение, че имате вид на затворен и меланхоличен творец?
- Пътувам от време на време по света, гледам мачове. Не изпитвам тази фобия от тълпа, когато съм на мач. Футболът трябва да бъде разбран. Дълго време близките ми не ме разбираха и казваха: "Как можеш да пишеш такива хубави стихове, а ходиш по мачове, стоиш в сектор "Г"?" Футболът е едно от нещата, които градят света. В много държави това е национална политика. Това е едно от чудесата на света, които няма как да се прескочат. Примерно това, което се случва с Бербатов, доказва, че в цял свят футболът няма нищо общо с една топка и 22 футболисти, а е икономика. Това е още култура, начин на изразяване.
- Навремето, преди около 6-7 години, като автор на културно предаване, си позволихте да се намесите радикално в медиите и да се обръщате зад кадър към зрителите, говорейки им на ти. Защо спря излъчването на това интересно предаване?
- Когато се появиха и други предавания, които използваха същата форма, то се изчерпа. Но мисля, че този плач за културни предавания е безсмислен. Не е задължително непрекъснато да текат такива предавания, а е важно хората, които имат претенции и самочувствие, да се преборят и да влязат и в други аспекти на медиите. Другото стои някак си наготово, ведомствено… "Кръгове" привличаше вниманието с това, че правеше обзор на събитията от седмицата, имаше необичайна телевизионна форма. Според мен бъдещето, пи ар-а на изкуството трябва да тръгва от самото произведение, а не да се разчита медиите просто да го отразяват. Медиите е хубаво да отразяват, но трябва да се впишеш естествено вътре, без насилие. Мисля, че в момента има достатъчно минути за култура извън комерсиалните продукции. Изкуството набира скорост. Има и други форми за изразяване. Най-добрият пи-ар е да направиш нещо и то да се разнесе от ухо на ухо. Ако направиш добро, то трудно ще се размине с очакванията на хората.
- А в случай, че ни поставят тапи в ушите, кое е средството, което може да ни избави от "блаженството" на баналността?
- Най-великото изкуство е музиката. Но ако ни поставят тапи в ушите, ще се върнем към амебите. На никого не го пожелавам. Музиката е единственият вариант да прескочим живота си по един по-прекрасен и по-щастлив начин.
Интервю с Елин Рахнев,
публикувано във в-к "Политика" на 11 януари 2008 г.
-
