Димитър Бочев е роден през 1944 г. в гр. Силистра.
Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от Държавна
сигурност. През 1972 г. намира политическо убежище в Западна Германия. Работи
като извънщатен сътрудник на „Дойче веле“. От 1975 г. е програмен редактор в
българската редакция на радио „Свободна Европа“, където дълги години отговаря
за културно-публицистичната програма „Контакти“ - трибуна на български
литератори и интелектуалци. През 1976 г. в задочен процес, инсцениран от ДС,
Димитър Бочев е осъден на 10 години затвор. През 1992 г. Върховният съд в София
отменя присъдата. Приятел и съмишленик на писателят-емигрант Георги Марков. Освен
многократните публицистични есета и коментари, издава романите „Междинно
кацане“, „Генезис II“, „Синеокият слепец“, както и есеистичния сборник „Хомо
емигрантикус“. Готови за печат са два нови романа на Димитър Бочев - „Белият
слон“ и „Опит за екстаз“. През 1999 г. е удостоен с юбилейната награда на
Международната академия на изкуствата (МАИ) - Париж. Член е на Съюза на
баварските журналисти и на МАИ.
Ще ми се в
самото начало на разговора с вас да ви попитам за миналото, за личните ви
фрустрации от процесите на едно sминало с „междинни точки на кацане“. Как
обръщате очи назад?
„Обърни се с гняв назад“ са емблематични думи за модерната британска драматургия, но не бих желал да става така и на сцената на собствената ми биография. Знам, че съвремието ми има какво и има защо да си отмъщава на миналото, но мъстта е лош пътеводител... Факт е, че днес имам възможността да потъна в литературните си опити, необезпокояван от малограмотни държавни чиновници и редакционни цензори. Изключването ми от университета подсказваше, че искат да ме изключат и от живота. Но аз все пак успях да господствам екзистенциално. Преизживяването на една болка може да се окаже по-интензивно от нейното актуално изживяване. В непрекъснатото преизживяване на онези конструктивни болки, които са допринесли за израстването ти, се крие смисълът, единственият смисъл на битието. В една или друга форма всеки човек е безпомощен пленник на собственото си минало.
Известно е, че вие сте били близък приятел и съмишленик на Георги Марков. Кое е това, което все повече се очертава като ваша окончателна констатация по случая „Георги Марков“? Честно казано, реших да взема това интервю с вас, преди всичко вдъхновен от темата за писателя-емигрант Георги Марков... Може ли все още да политизираме тази историческа гавра, или социалната ленивост понякога е толкова силна, че жертви като Георги Марков са естествени за „еволюцията“ на човечеството?
Гибелта на Георги Марков е поредният километричен камък в този неуморно вървян и вечно недоизвървян път. Доколкото Георги Марков познаваше от горчив личен опит жестокостта и цинизма на демаскирания от него комунистически елит, той отлично знаеше, безпогрешно осъзнаваше какво го чака. И въпреки това вървеше своя път с естествената простота.
Какво друго причиниха остроумиците и осмеляванията на Георги Марков, освен че подсказаха механизмите и чудовищните обезобразявания на личността чрез перфектно стимулираната непредубеденост към властовата партийна душемелачка?
Ако се зачетете внимателно в писанията на Георги Марков и от двете страни на Желязната завеса, ще установите, че в тях няма злоба, няма ожесточение, няма ненавист. Това е свидетелство за благородство, на което беше носител Георги Марков. Той беше преди всичко писател с един колкото радикален, толкова и обаятелен език. Талантът му бе по-голям и от него самия. Той създаде цяла галерия живописни художествени образи, герои и характери, които по своята самобитност нямат равни на себе си. Политическата позиция в произведенията му беше само функция на литературното му виждане. Гражданското му кредо беше подчинено на художествената му концепция, а не обратно. Да бъде провъзгласяван Георги Марков преди всичко за антикомунист, значи да се дискриминира онова, което бе за него висш смисъл - литературата му.
Какво може да се направи, за да се популяризира достатъчно творчеството на Георги Марков? Имате ли особени резерви към някои негови произведения? Бихте ли направили сериозни изследваниия и анализ на „скърцащите думи“ на героите му?
В нормални условия - нищо. Творческото наследство работи само по себе си за (или против) твореца и този процес не бива да бъде манипулиран чрез външни обществени намеси. Така е в нормални условия, но условията, в които живеем, са всичко друго освен нормални. И с думите, и с мълчанието; и с действието, и с бездействието си героите на Георги Марков разкриват колко несъвместим е индивидът с общността, човекът - с човечеството, личността - с регламента, първичната свобода - с днешната институционализирана демокрация. Цялата тази несъвместимост за писателя не е нищо друго, освен едно доживотно търсене на собствената себесъщност - търсене, колкото трескаво, толкова и обречено. Коментирайки романа си „Синеокият слепец“, някога аз писах, че и тази ми книга ще се окаже не ключ към разбиране на Бога и света, а поредното печално свидетелство за немощта на словото пред действителността. Тази горчива участ не е пощадила никой автор - тя не пощади и Георги Марков. Това обстоятелство обаче не само че не обезсмисля творбите на писателя, а им придава един особен, един висш смисъл - смисълът на абсурда. Този смисъл е недоловим с нормалните ни сетива - той е достъпен само за посветените. Той е жива илюстрация на факта, че да се разбере и почувства пълномерно едно произведение на изкуството е необходим почти толкова талант, колкото то да се създаде. Виж, резерви към отделни произведения на Марков имам - имаше ги и той самият. Не са малко и посредствените заглавия от първия етап на литературната му кариера - „Между деня и нощта“, „Победителите на Аякс“... Водоразделен е романът „Мъже“, с който Георги Марков е приет в Съюза на българските писатели. Но планините се мерят по върховете си. (И Балзак е написал немалко глупости, нали.) По-важно за нас трябва да бъде обстоятелството, че с годините Марков ставаше все по-зрял и себекритичен, себевзискателен (по чеховски себевзискателен) творец, че създаде истински шедьоври като „Архангел Михаил“, „Жените на Варшава, „Портретът на моя двойник“, „Задочни репортажи за задочна България“. (А не „Задочни репортажи за България“ - това е заглавие на бившия директор на българската секция на Радио „Свободна Европа“ Методи Захариев, а не на Георги Марков.) Тези бисери са заявка за безсмъртие - един бъдещ ден те ще бъдат преподавани в училища и университети така, както днес учим Вазов и Каравелов.
Имате ли усещането, че зад всеки един от героите прозира автобиографичен елемент? Че Георги Марков съзнателно е проектирал себе си в тях, решавайки, че няма нищо по-категорично искрено от това да употребиш множествеността на Аза си в литературен или драматургичен образ?
Всеки писател е в една или друга степен и форма героите си - в това отношение и творчеството на Марков не прави изключение. В литературата най-животворното начало е отрицанието - като всяко наистина литературно творчество, и творчеството на Марков е противопоставяне на собствената индивидуалност на ситуацията. А тази индивидуалност е безгранична - Азът е неизчерпаем, микрокосмосът е не по-малко богат и разнообразен от макрокосмоса - и в едната, и в другата посока дебне безкрайността. Ако е вярно подозрението, че пътят на писателя е еднороден с този на Богочовека - да взривява граници, да руши регламенти - то Георги Марков е най-безспорният писател, който познавам.
Намирате ли прилика между Георги Марков и някой от другите световноизвестни имена?
Трудно се сравнява несравнимото. Белег за качеството на една литература е нейната уникалност, несравнимостта й. С пестеливостта и наситеността на изказа си пиесите на Георги Марков ми напомнят Хайнер Мюлер, с афористичната си мисъл - Бърнард Шоу, със ситуативната си комичност - Съмърсет Моъм, с двусмислената си ирония - Дарио Фо, с осмислянето на абсурда - Йонеско и Бекет. В белетристичните текстове на Марков пък, колкото и неочаквано да ви прозвучи, аз откривам искрица от онази първична лиричност, която звучи в строфите на Уитман и романите на Хенри Милър. Милър бе любим автор на Марков - той ми отвори очите за него. Всичко останало е от компетентността на литературната критика.
Е ли Държавна сигурност такава, каквато ни е представена в публичното пространство днес? Знаем, че през 90-те години на миналия век бяха направени документални филми, имаше редица публикации в пресата, побъбри се известно време за така наречените досиета, доносници, шпиони, тайни агенти, политически поръчки и т.н. Като студент сте били неведнъж арестуван от Държавна сигурност, два пъти сте изключван от университета...
Частичното разкриване на обществено-политическото зло, в което допреди десетина години се давеше страната ни, има една-единствена непровъзгласена цел: да се предотврати неговото радикално и пълно демаскиране. Най-изкусно истината се прикрива не с лъжа (лъжата е откровена), а с полуистина. Та наложи се значи да се промълвят някои полуистини, за да се скрие пълната истина, за да се избегне една открита и честна конфронтация с онези бесове и демони, които доскоро ни водеха с бодра крачка към духовната ни и физическа гибел.
Трябва ли все пак да бъдат разсекретени досиетата? Предполагам знаете, че са възможни политически манипулации?
Безусловно досиетата трябва да бъдат разсекретени. Това ще допринесе за нашето морално, духовно и гражданско израстване. Необходима е пълна и безпределна публичност. Досиетата трябва да бъдат разсекретени цялостно.
„Хомо емигрантикус“ - това порода ли е или придобита форма на оцеляване в един абсурден свят на тотална конфискация на чувството за избор?
„Хомо емигрантикус“ е понятие, което въведох преди двайсетина години. Става дума за един нов биологичен вид, въплътен още в гражданската съдба на Перикъл, но особено разпространен през отминалия век на комунистически и нацистки политистерии. Политическата емиграция не е нищо друго, освен илюстрация на духовната нищета на епохата ни. Обстоятелството, че свободата и истината са заставени да оцеляват в бягство от идеологизираните си инквизитори и палачи говори само по себе си. Духовният човек е бездомник, вечен емигрант между световете. Високата цена на одухотвореността е самотата, физическата самота. Казаното говори само колко бездуховна е нашата цивилизация - християнска само по име - не и по съдържание.
Днес чувствате ли се истински свободен? Или свободата не е храна за всеки стомах? Другояче казано - имате ли разстроен стомах днес?
Свободата е въпрос не на обществено-политически условия, а на свободен избор. Един германски философ учеше, че най-свободно човек танцува тогава, когато е окован във вериги. Решиш ли да поемеш риска, ти ставаш свободен и в условията на най-безпощадната диктатура. Докато десетки демократични и процъфтяващи стопански страни са населени с милиони технократизирани и болни от пресищане роби.
В романа ви „Синеокият слепец“ програмирате един съвременен сюжет, който съдържа естетиката на вулгарното, небрежността и бруталността на битовото. Има ли биографична страст в историите ви? Имам чувството, че вие с удоволствие в даден момент взривявате фабулата, перфектните метафори и сравнения...
Човек или има таланта да пише, или да живее - даровитите в изкуството са обикновено бездарни в живота и обратно. Въпросните фабули и метафори не ме занимават особено - тях предоставям на теоретиците. Писателят пише, както се поти и както кашля - непреднамерено. Аз не владея линейния сюжет, повествователната романистика не е моят стил. Моите текстове, както неведнъж съм казвал, са една еклектична смесица от халюцинации и вещественост - хаос, в който и аз самият не мога да се оправя. Надеждата, че пренасяйки го върху хартия, ще мога поне донякъде да го овладея, се оказа стопроцентова самоизмама.
Как виждате „имиджа“ на националното ни бъдеще?
Национално
бъдеще нямаме, както нямаме и национално настояще - България е арена на
абсурдното. Това прави страната ни артистична, битовата реалност в нея обаче е
истински кошмар. Впрочем не само България - никоя цивилизована страна няма
национално бъдеще. Казвал съм го и друг път: докато умните народи се
денационализират, глупавите народи се национализират. А на мен ми се ще ние да
принадлежим към умните народи. Умно ще бъде и предстоящото време - настъпващият
век на пълна денационализация на Стария континент. Никаква национална
носталгия, никакви патриотарски сантименти няма да спрат този процес... Онези
смъртоносни войни, катаклизми, издевателства, опустошителни конфликти,
подклаждани от националната ни принадлежност, ще изчезнат веднъж завинаги.
Нацията е каторга, която идващите години и десетилетия ще сринат до основи.
Нещо по-благородно аз не мога и да си представя.
Въпросите зададе Петър Петров
София, март-април 2002 г.
...
...
