БУДНО ОБЩЕСТВО

Всъщност ние винаги сме били едно наистина будно общество... Будни в това да живеем постоянно напук и неутолимо да правим нещо напук на някого. Умираме си от кеф да правим нещата на инат. През пръсти. Както ни скимне. Както дойде. Ако може и анонимно - най-добре ще да е. Умираме си да се спотайваме. Да правим нещата скришно. Това не е за пред хората, казваме си с пределна откровеност много често. Или - това не е за по телефона. Нали? Откърмени сме с тази си народопсихология.  

Запритрябвало ни е на нас да влизаме в историята. Ние СМЕ историята. Ние сме В историята. Откакто се помним. Или откакто не се помним. Все тая. А и на Историята като че ли й е все тая. Всъщност едва ли някога сериозно ни е пукало дали живеем в или извън историята. Дали ще останем или няма да останем в историята. Ние СМЕ. Няма други като нас. Няма. И едва ли ще има. Пука ни за някакви си му там последици от престъпното ни невежество и угодническо бездействие. Дреме ни за идното. Не ни дреме. Не ни е еня. Не ни дреме, но за сметка на това сме будни. Неподражаемо будни.

 

Всъщност ние винаги сме били едно наистина будно общество... Може да сме една шепа народ, но сме неподправени и будни в низостта и малодушието си. Неподправени диктатори на интимната си кочина. Умираме си от кеф да прецакаме някого. Ей така за спорта. Да му вдигнем мерника и да му разкажем играта. Умираме си от кеф да оцапаме някого. Да прецапаме пред него. 

Будни сме да приспиваме съвестта си. Още на събуждане. И да избутваме и този ден. Настървени. За джакпота на живота. Будни сме да безотговорничим. Да клюкарстваме. Да се мамим. Да се загърбваме при първия удобен случай. Да злословим зад гърбовете си. Да си подливаме вода със завидно усърдие. 

Будни сме да се раздаваме до последно в името на себичен кариеризъм. Будни да се разсейваме с всевъзможни дребнотемия. Да се отклоняваме умишлено и от мързел от най-жизненоважното. Но не ни бива да бъдем нормални. Човеци. И лошото е, че в лошотията си следваме принципа - предай нататък...

...