С години никой не я докосна.
С поглед. С пръст. С чувство.
Никой. Никой не я докосна.
Не разлисти страниците й.
Не прочете и ред от нея.
Не запомни и дума.
Нямаше си читатели.
Нямаше си.
Нямаше кой да попие междуредията й.
Нямаше кой да попие безмълвието й.
Нямаше.
Беше потънала в очакване.
На случаен поглед, на случаен дъх.
Но никой не я отвори.
Дори и на случайна страница.
С години.
Събираше прах.
Събираше безвремие.
Никой никога не се зачете в нея.
Никой никога не се затича с поглед между кориците й.
Никой.
Никой не си купи тази книга.
Никой. Никой не се изкуши.
Стоеше си
тихо и самотно сред
многокнижието и многодумието
в книжарницата на книжарниците.
Никой никога не остави
и един пръстов отпечатък по страниците й.
Една сълза поне.
Една.
Едно петно поне.
Едно.
-
