БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

Ти, гмурвал ли си се 
някога до дъното?

Гмурвал ли си се?
Наистина?

До дълбокото? 
До дъното?

Пълзял ли си?

Подслушвал ли си някога
отблизо безмълвието?

Усещал ли си някога
с всяка пора на кожата си
какво е да си в утробата 
на безвремието?

Усещал ли си някога
с всяка пора на кожата си
какво е да си отвъд
този негостоприемен свят?

Изпитвал ли си някога
болката на пълзящата душа?

Изпускал ли си се от поглед?

Изпускали ли са те от поглед?

Изпускал ли си се
да казваш поне веднъж в живота си
точно това, което наистина мислиш,
точно това, което наистина чувстваш?

Изпускал ли си се?

Натискал ли си спусъка
на равносметката?

Кървяло ли е някога 
сърцето ти?

Зараствали ли са някога
добре прикритите ти рани?

Някога пониквали ли са ти
кървави сълзи от очите?

Пониквали ли са ти някога
крилете на меланхолията?

Някога проговаряла ли е
съвестта ти на висок глас?

Или си я опитомявал предпазливо
от ден до пладне, от днес за утре?

Ти,
да, точно ти,
давил ли си се някога
от преглъщане на думи,
от преглъщане на обиди,
от преглъщане на напразни обещания,
от преглъщане на пищна тишина?

Давил ли си се?

Давил ли си се някога
в утробата на безвремието,
подслушвайки безмълвието,
пишейки кървящи стихове
с кървавите си сълзи...




Знам.





...