Какво по-приятно и по-достойно от това - да не натрапиш себе си на света и на задъханото човечество, а само да се превърнеш в намек. Във
внезапно преминаваща сянка. А защо не и в никого необезпокояващо
междуредие. Но рядко се получава. Рядко. Юрналото се човечество те
подкокоросва. Тика те нанякъде. Подбутва те. Подсказва ти. Диктува ти. Тактува ти. Вписва те. В регистри. В списъци. В длъжностни
характеристики. Подхвърля образа ти насам-натам. На мушката си му. Като подвижна
мишена на прицел си. Изисква се от теб да съ-участваш. Да си
съ-причастен. Да си история-с-продължение, която да подлежи на прочит, но и на моментна интерпретация. Да те вписва, а когато му се прииска - да те
отписва, да те изважда от строя, да те дисквалифицира. Временно. До
следващо повикване. До следващите инструкции. Да си част-от. Задъханото иска и ти да си задъхан. Престъпно е да си спокоен, смълчан,
несговорлив. Престъпно е да си в равновесие. Да не влизаш и излизаш от
ситуации. То иска от теб. Настоява. Изкушава те. Да излизаш от релси. Кара те да излизаш от кожата ти. Иска да губиш ума и дума. Да произвеждаш. Да произвеждаш, да произвеждаш... думи, спомени, емоции. Да имаш памет. Но и да забравяш. Под команда. Какво по-приятно и по-достойно от това - да не натрапиш себе си, но и
междувременно да успееш без много поражения да си част-от. И
какво по-трудно. Да уцелиш мярата.
17 декември 2013 г.
-
