Едно интервю, което взех от сръбският писател Милорад Павич през ноември 2007 година по интернет - със съдействието на изд. „Колибри” и преводачката Жела Георгиева.
-Казвате, че се стараете колкото се може по-малко да пречите на романите си. Това означава ли, че те се самосъздават, а Вие само осветлявате думите, поставяйки ги в различни игрови литературни матрици?
-Не. Това означава, че само някои от най-добрите писатели не пречат на своя текст. Ако се вслушате внимателно, романът е по-умен от своя автор и затова не трябва да му натрапвате нещо, което не му е присъщо. Повечето писатели не знаят това и развалят онова, което пишат.
-Книгите ви са преведени на над 80 езика. Чувствате ли себе си и творбите си като пътеводителни, като речник по новомислие, или сте привърженик на спонтанната художествена измислица, на непредвидимия сюжет, на търсената невинност в писането и живеенето?
-Трябва да ви поправя. Нека кажем така, опростявайки проблема. През ХХІ век са публикувани над 100 превода на мои книги. Колко са те през ХХ век, не зная, но това може да се види на моя сайт. На втората част на вашия въпрос ще отговоря отрицателно. Винаги съм искал - и съм го постигал, доколкото съм могъл - да променя начина на четене на литературното произведение. Ако промените начина на четене, неизбежно ще промените и начина на писане.
-Като млад сте си водили дневник в Русе (преди – Русчук). Защо не го издадете на български този дневник? Спира ли ви нещо и какво, ако е така? Това би било интересно не само за българските читатели, но и за останалите почитатели на Вашето слово.
-Тези бележки са съвсем кратки и не са свързани само с Русчук, а и с Варна, където също съм бил. София беше страшно разрушена от англо-американските бомбардировки, когато минах през нея. Части от този дневник публикува Радован Попович в монографията си за мен (Р. Попович. Първият писател на третото хилядолетие. Белград, 2002, с. 14-15). Бих добавил, че в Русчук писах разкази и стихотворения. Една от главите на новия ми роман “Театър от хартия” (който излезе тези дни) се случва в Русчук.
-Защо казвате, че “най-големите разочарования в живота са победите”? Не обичате ли да побеждавате? Или властта на непобедимото е много по-голяма, отколкото ние си мислим?
-Когато стигнете до целта, разбирате, че тя не е онова, което сте очаквали, докато сте тичали към нея, а нещо друго.
-Всъщност как се развива писането Ви през годините? И този процес паралелен ли е на интимния Ви свят – преживяването на радости и разминавания с приятели, колеги писатели, роднини, семейство?
-Моето писане винаги е било спасяване от действителността, която не ми е харесвала особено.
-Романът “Кутия за писане” е изключително детайлен. Все още ли се доверявате на детайла, на нюансите, на магичното, на измислицата и фрагмента, нонсенса?
-Мисля, че животът и литературата се състоят от детайли, фрагменти, проблясъци. Никога не съм се стремил, пишейки романи, да овладея хаоса (което е невъзможно), а да го покажа.
-На български доста нашумяхте с “Последна любов в Цариград”, сетне със "Стъкленият охлюв" и "Хазарски речник", състоящ се от три книги - червена (християнска), зелена (мюсюлманска) и жълта (еврейска). Във всичките Ви произведения провокирате усещане за вълшебен разказ, за любов, за загадка, която да отпуши въображението на читателя, да го отведе извън битовизмите, извън шума на баналното. Как го постигате и леко ли пишете книгите си?
-Пиша книгите си много трудно, понякога ми трябва дори цяла нощ за едно добро изречение. От друга страна, опитах се да споделя това бреме с читателя, създавайки интерактивна проза, където и читателят бива творец на текста, защото може да избере начина на четене. Може би това създава усещането за някакво особено удоволствие. Не зная.
-“Вътрешната страна на вятъра” е поредния Ви експеримент. Какво ви носи разместването на времевите пластове, смесването на жанрове – легендарното и постмодерното като че ли се срещат в обещание за реалност?
-Никога не съм обещавал на своите читатели реалност. Винаги съм се опитвал да ги водя в бъдещето. Макар да зная, че литературата и бъдещето водят читателите, а не писателите. Това пише и в моя роман “Другото тяло”.
-Как ви се вижда живота на Балканите, след всичките тези фанатични сблъсъци – взрив на идеологии, примирия, нежни революции, кървави диалози, политически моноспектакли? Доколко засягате актуалните събития в своите книги или само подсказвате развитието им, героите на крехкото ни настояще?
-Не обичам калта и мръсотията. Надявам се, че в моите книги могат да се намерят доста хубави неща и малко от онова, което не обичам. В тях има също наши съвременници, чиито страдания споделяме всички. Новият ми роман “Театър от хартия” се състои от 38 разказа и представлява своеобразен роман антология, от 38 писателки и писатели от също толкова страни. Всички те се случват днес, през ХХІ век, и всичко, включително и био-библиографските данни за авторите, е написано от мен. Ще кажете, че това е ескапизъм, но вие трябва да бягате от света, където толкова много хора помнят войната. Наскоро бях в една страна, в която никой биологически не помни войната, защото не са воювали вече сто години. Повярвайте ми, тези хора изглеждат много по-добре, отколкото ние останалите.
Интервюто взе Петър Петров
публикувано в сп. „Алтера”)
Едно интервю с Милорад Павич, което взех през 2007 г. по интернет
Едно интервю с Милорад Павич, което взех през 2007 г. по интернет
-
