"Ала аз оставах на повърхността на самотата, в близост до хората, твърдо решен при опасност да потърся убежище сред тях" - Жан-Пол Сартр.
Хубаво е да си на повърхността. Да изостряш възприятията си точно толкова, колкото да ги облекчаваш. Да те оставят на мира, но и ти да оставиш на мира света.
Хубаво е, но до едно време...
На повърхността на самотата отговорността ти се прелива с отговорността на останалите. Самотите ви се репродуцират. Вероятността да избягаш от себе си, да се подслониш в реституираните вътрешни къщи на другите, е голяма. Изкушението да бягаш далеч от вътрешните сценарии, да се впишеш в нечий друг, е реално. Намираш си алиби, но не си автентичен.
Хубаво е, но до едно време...
Въпросът е дали другите ще те приемат с отворени обятия. Дали ще ти дадат храна, напитка, чисто легло, когато се подслониш в реституираните им къщи. Или ще ти се усмихнат невинно и ще ти кажат в прав текст, че са заети и си имат някаква работа за вършене, която не търпи отлагане. Някой друг път, може би, защо не. Ако нямат изгода от теб. Ще се направят на ударени точно в мига, в който най-силно се нуждаеш от някого, а от този някого няма да има и следа. Само спомен за сянка.
На повърхността на самотата никога не е късно да се прибереш в собствената си бездомност. Да си преговориш уроците по незнание. Да сведеш глава пред помръкналото лице на изкушението и предателството. Може би най-голяма е опасността да не можеш да намериш език с душата си. Да се почувстваш недостоен, мекушав, безотговорен пред изискванията й. Убежището, бункера на самообладанието се крие в теб.
На повърхността на самотата е по-добре да скриеш сценария си в някое чекмедже. Или файл. И да се отправиш към другите с резерв от емоции, образи, думи. Но трябва да си изготвиш евакуационен план за бягство от шумните им бункери. Би било полезно.
(фрагмент по Жан-Пол Сартр, писан преди няколко години)
...
Хубаво е да си на повърхността. Да изостряш възприятията си точно толкова, колкото да ги облекчаваш. Да те оставят на мира, но и ти да оставиш на мира света.
Хубаво е, но до едно време...
На повърхността на самотата отговорността ти се прелива с отговорността на останалите. Самотите ви се репродуцират. Вероятността да избягаш от себе си, да се подслониш в реституираните вътрешни къщи на другите, е голяма. Изкушението да бягаш далеч от вътрешните сценарии, да се впишеш в нечий друг, е реално. Намираш си алиби, но не си автентичен.
Хубаво е, но до едно време...
Въпросът е дали другите ще те приемат с отворени обятия. Дали ще ти дадат храна, напитка, чисто легло, когато се подслониш в реституираните им къщи. Или ще ти се усмихнат невинно и ще ти кажат в прав текст, че са заети и си имат някаква работа за вършене, която не търпи отлагане. Някой друг път, може би, защо не. Ако нямат изгода от теб. Ще се направят на ударени точно в мига, в който най-силно се нуждаеш от някого, а от този някого няма да има и следа. Само спомен за сянка.
На повърхността на самотата никога не е късно да се прибереш в собствената си бездомност. Да си преговориш уроците по незнание. Да сведеш глава пред помръкналото лице на изкушението и предателството. Може би най-голяма е опасността да не можеш да намериш език с душата си. Да се почувстваш недостоен, мекушав, безотговорен пред изискванията й. Убежището, бункера на самообладанието се крие в теб.
На повърхността на самотата е по-добре да скриеш сценария си в някое чекмедже. Или файл. И да се отправиш към другите с резерв от емоции, образи, думи. Но трябва да си изготвиш евакуационен план за бягство от шумните им бункери. Би било полезно.
(фрагмент по Жан-Пол Сартр, писан преди няколко години)
...
