Тази вечер се прибирах към вкъщи. Вървях към трамвайната спирка. Изведнъж пред очите ми попадна... млада... бременна... улична цигуларка. Помня я открай време. Още от студентските си години. Десетина години назад във времето. Тогава беше съвсем невръстна, но я виждах от време на време да свири на улицата с цигулката си. В началото като че ли беше заедно с майка си на улицата... Не си спомням много добре. Подробностите нямат значение.
Години наред това момиче опитваше да оцелява чрез изкуството си. Поставила обичайната шапка в краката си. Виждал съм я пред Народния театър, свиреше дълго време там. Ту от едната страна на театъра, ту от другата. Куриозно - дори на метри от сградата, в която се помещава Съюза на композиторите ни (?!!).
Тази вечер уличната музикантка беше застанала в близост до площад "Гарибалди", свирейки за хиляден път за някоя и друга стотинка. Свиреше, но не можех да чуя звуците на цигулката й. Не можех... Беше на отсрещната страна на моята трамвайна спирка. Не, защото бях на отсрещната страна. Не чувах, не чувах цигулката, защото гледката с младата бременна музикантка ме вцепени - точно в тези секунди в които тя попадна в кадъра на съзнанието ми.
Не знам името й. И едва ли някога ще го узная. Но това, което ще остане в паметта ми е образът на бременната цигуларка, която стоеше права, но не спираше да свири. Свиреше с усърдие.
Ето как понякога крещящи образи като този на бременното младо момиче имат силата да заглушават, да шокират, но и да ни отварят очите за... буквалната реалност. И за бездарието ни да бъдем разумно общество, нормално общество.
Абсурден кадър от съвременна България.
Минете през някои от следващите дни по трамвайната линия, която води към площад "Гарибалди", в центъра на София. И ако попаднете на този потресаващ жив кадър, замислете се в каква държава живеем. Замислете се. Не подминавайте просто така. Не подминавайте историята на настоящето си. Това бременно момиче, излязло на улицата с цигулката си - тук, в европейската ни столица, би трябвало да влезе в историята на киното. Завинаги.
Къде сте документалисти? Къде сте кинаджии? Къде сте репортери?
