Всеки родител у нас говорел с детето си средно по 13 минути на ден, сочи изследване. Но никой не може да проучи по колко минути на ден ние самите разговаряме със себе си. С вътрешното си аз. Всекидневно ли го правим. Провеждаме ли въобще някакъв вътрешен диалог, или сме скъсали нишките с душицата си. По 13 минути на ден говорим с детето си. Фатално число, ще кажат някои. И как точно го изчислиха? Пълноценно ли е това говорене, ако то се случва - това също е съществена част от темата. И защо ни е толкова важно да изчисляваме времето, в което контактуваме с децата си? Колкото да се самоунижим, че не сме комуникативни, че сме царе на мълчанието, на премълчаването ли? Самобичуването през изследванията е част от националната ни стратегия по поддържане на чувството за малоценност. Виж ни, колко сме зле като родители, а се правим на европейци, на модерни балканци...Със себе си говорим ли, със себе си - това е по-важният въпрос. Децата и без това ни атакуват с любопитството си, с безброй въпроси, очите им са питащи, вродено им е да издирват смисъла на света, та едва ли ще им спестим отговорите, които ни задават гласно или негласно. Затова, според мен, преувеличени са онези пресмятания за 13-тте минутки. По-често нека говорим със събе си, да си задаваме сами въпроси, да си отговаряме сами, ако трябва, но това е жизненоважно! Защото ако не умеем да говорим добре с вътрешното си аз, то тогава ние сме инертни и манипулируеми същества - а от такива децата ни нямат нужда, нали?
...
