КАРТИНА

 

 

 

КАРТИНА

 

 

 

КАРТИНА

 

 

КАРТИНА

 

 

 

 

 

ОБЛАК КАЦНАЛ НА ДЪРВО

 

Ако беше до мен в тази минута

от многоминутието на вечността,

щяхме да подслушваме песента

на птиците, накацали около нас,

 

но и щеше да видиш на живо

как облак безстрашно каца

върху короната на дърво

в събота следобед,

 

докато другите

блеят по навик

в екраните на

айфоните си

 

и дори не забелязват

как доближавам устни

до устните ти невиждани,

 

за да погаля кротко небцето,

небцето ти, за да опозная,

 

каква досадна, аполитична,

скучна романтика, нали...

 

 

 

РАЗДАВАТ СТАРИ КАЛЕНДАРИ

Като се замисля... "Жестът" с подарените от Социално подпомагане със съдействието на председателката на парламента стари календари на старческите домове не е чак толкова срамен и циничен. В България и без това времето отдавна е спряло. Още по-смешно е в България някой да те спре случайно на улицата и да те попита "извинете, колко ви е часът?" Като че ли изобщо някой истински го вълнува колко се бави и дали ще закъснее, дали ще изпусне среща или събитие. Въобще в нашата държава много се бърза. А времето... спряло. Не сме мръднали в развитието си, само с думи ловко играем. Не е ли абсурдно? Времето спряло, а бързаница наоколо? Огледайте се. И се замислете. Все гледаш някакви разбързали се, блъскат се, цепят секундата, имитират, че имат да свършат някаква кой знае колко важна работа. Коли жужат, изпреварват, пищят по улиците, да се чудиш с тези ламаринени опаковки закъде така са се юрнали. И те не знаят, ама така да си свистят, да покажат на всички, че на живот и смърт трябва да стигнат някъде. Суетата на простака е ненадмината. Изобретателни в агресията са простаците, понякога са добре маскирани в съответните професии. И с краденето и лъженето е така, патенти могат да завалят от разнообразието по крадене и лъжене в България. Като едното нищо и глупостта можем да патентоваме. Автентична е. Високомерието и наглостта на политиците с този гаф с раздадените календари само доказва, че изобщо не им дреме в какво време живеят простосмъртните обитатели на държавата и дали всъщност реално сме живи гласоподаватели, а не сме някакви си му там неодушевени бюлетини. Чудя се и колко ли пари са били дадени за тези календари, когато са били поръчвани? От нашите джобове ли са били платени, когато са си били актуални? И както са я от подкарали от парламента дали утре загрижените ни политици няма да тръгнат да раздават безплатни некролози на хора в нужда или в неравностойно положение? Или просто до поискване. Имаме си гранични пунктове, териториално сме обозначени, а за цинизма в нашата мила родина явно граници няма. Как виждам аз реалната картина? Тя едва ли става за онези стари календари, дарени на старческите домове от парламента заради хубавите пейзажи. По-скоро става за календар на безвремието. Живеем така, че се правим, че живеем. Правим се, че мечтаем. Правим се, че си вярваме. Правим се, че се обичаме. Правим се, че се разбираме. Правим се, че се ценим. Правим се, че живеем по правилата. Криви сме, вечно криво ни е. Вечно сме недочули, недоразбрали, недовидяли. Вечно мрънкаме. Заради удоволствието от мрънкането, не за друго. Властват си спокойно и необезпокоявано деградацията, простащината, нахалството, грубостта, мързела, саможивостта, непукизма, връзкарщината, нагаждачеството, подмолността, аматьорщината, далаверата, надвикването, надцакването, завистта, яростната глупост, тъпотията. Умираме си за лесните пари, лесните отговори и лесното усещане за живота като задължително безкрайно забавление и истерично плюскане като за последно. Лесното и самонадеяната глупост се подиграват с всеки опит за разум, задълбоченост и аналитичност, изтласкват интелекта, заместват го и го изместват, подритват го встрани като банална лиготия. Ти ли шъ ми каеш на мене къв е смисълу, бе, дали да глеам новини или да не глеъм, дали да са интересуам от политика, дали шъ протестирам или нема, кво да мислъ, кога да мислъ, как да мислъ, дали да мислъ или да не мислъ, кво да ям и кво да не ям, на кой да вервам и на кой да не вервам, акъл ти ли шъ ми даваш, бе, кой си ти та шъ ми каеш, къв си... Това е автоматичния коментар, който съм убеден, че би се чул, ако настъпите някой средностатистически наш сънародник по мазола на душището му. Да, правилно прочетохте. Не душа, а душище. Толкова си верваме, че сме гуема работа, че думата душище ни пасва идеално. Колкото и да се опитваме да го замазваме, ние все още сме си немарливи и недодялани, лениви себичници, жалки интересчии, скучни майтапчии и революционери на маса, тарикати на тарикатите, ярки образци на безобразието. Тъжно ми е, че се налага да го пиша директно, но ми е и още по-тъжно, че на повечето хора не им е истински тъжно от всичко това, което знаем, но си го премълчаваме и не се решаваме да променим. Такъв тип тъга е предвестник на морално оздравяване понякога, напук на моралното разложение. Затъжете се... Сега от парламента да не вземат да пуснат обществена поръчка за календари на безвремието? Или за некролози за крайно нуждаещи се?

 

-

 

СПЯТ ЛИ КАРТИНИТЕ НОЩЕМ

 

Стъмни се.

 

Нощта е ласкава.

Не е сърдита на никого.

 

И на вечно закъснелите

от сметоизвозването

за попрепълнените

с непотребни думи

контейнери за смет,

които разнасят мирис,

не е чак толкова сърдита.

 

Дъщеря ми си сънува отдавна,

брат ѝ близнак все още е буден

и краде минути, за да си догледа

поредната серия от любим филм.

 

На четиринайсет се учиш как

да развиеш до съвършенство

таланта за крадене на време.

 

Как да нарушаваш възпитано

неписаните закони на вечното,

или как да играеш по правилата,

но така, че да причиняваш нови.

 

А аз си мисля как ли се чувства

пейката картина, която заснех

днес, докато си пиех кафето,

а есенните листа по нея

я защитаваха като

произведение

на изкуство,

за да не

седна.

 

Дали след мен

някой все пак не е седнал

и унищожил живата картина?

 

Или си е непокътната. Но сама.

 

Самотничат ли нощем в цял свят

картините из всевъзможни галерии?

 

Тъжни ли са без очите ни? Спят ли?

Някой познава ли спящи картини?

 

Изкуството сънува ли?

Кога? Какво? Кого?

 

Сънувам ли вече,

докато пиша

този стих

лично

за теб?

 

А дали ти мен не сънуваш...

 

-