четвъртък, 17 август 2017 г.

ВМЕСТО БАКШИШ






Полагам усилие да напиша
последното си стихотворение,
което да е като пясъка, останал
по нежните ти глезени
към края на деня.

Отпивам глътки студена бира
в четири следобед, в бар на плажа.

Пиша с ясното съзнание
за неяснотата, която
посява поезията.

При всяко посягане към чашата
капки от нея покапват върху
екрана на айфона ми.

Изписвам грешно думи.

Последното ми
стихотворение до теб
не трябва да има нито една
пропусната запетая, казвам си,
нито едно сложно изречение,
или случайно изядена буква.

Последното ми
стихотворение до теб
не трябва да издава болката,
която ме дълбае, дълбае, дълбае.

Последното ми
стихотворение до теб
е като паднала мигла
върху лявата ти буза,
която не усещаш,
замаяна от
каквото
и да е.

Последното ми
стихотворение до теб
е като вятъра, който гали
косите ти, докато отваряш
прозореца на семейната кола,
и се отдалечаваш с километри
от тялото ми, превърнало се
в част от декора на плажа.

Последното ми
стихотворение към теб
е обречено да се събуди утре
като предпоследно, казвам си.

Допивам си бирата.

И го оставям вместо бакшиш.




-